Малката русалка

    Далече, далече в откритото море водата е синя като листца от най-хубавия синчец и прозрачна като най-чисто стъкло. Ала тя е дълбока - толкова дълбока, че нито едно котвено въже не достига до дъното. Трябва да се поставят една върху друга много камбанарии, за да се стигне дъното на морето. Там долу живее морското население. Не си мислете, че на морското дъно има само бял пясък. Не, там растат най-чудни дървета и растения, които имат толкова гъвкави листа и стъбла, че при най-малкото поклащане на водата мърдат като живи.

    Статуята бе чудесно изработена от бял мрамор и беше паднала на морското дъно след едно корабокрушение.


Нямаше по-голямо удоволствие за русалката от това да слуша приказки за хората, които живееха горе, над морето. Нейната стара баба трябваше да и разказва всичко, което знаеше за корабите и градовете, за хората и животните. Ала най-много и харесваше туй, че на земята цветята ухаят, когато на морското дъно те бяха без мирис, че горите там са зелени и рибите, които са по тамошните дървета, пеят тъй силно и тъй хубаво, че човек ги слуша прехласнат. Бабата наричаше риби малките птички, защото иначе русалката не можеше да я разбере. Да, тя никога не беше виждала птици.
    - Когато навършите петнайсет години - каза баба и, - ще получите позволение да излезете на морската повърхност, да седите на лунната светлина по скалите и да гледате плаващите край вас  кораби. Тогава ще видите също и гори и градове.

    На следната година една от сестрите навършваше петнайсет години. Всички сестри си обещаха да си разкажат една на друга това, което ще видят в първия ден, а също и туй, което най-много ще им хареса, защото тяхната баба не им разказваше много, а пък имаше толкова неща, които трябваше да се узнаят по-отблизо.
    Най-сетне най-голямата сестра навърши петнайсет години и получи разрешение да излезе на морската повърхност. Когато се върна в морето, нейните разкази нямаха край. Ала най-хубавото, както каза тя, е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето светят безброй свещи като звезди, да слушаш музиката, шума от хора, да се радваш на многобройните камбанарии и кули и да се вслушваш в камбанния звън.
    И тъй като всичко това беше недостъпно за най-малката сестра, тя желаеше много повече от другите да го види със собствените си очи. О, как жадно слушаше тя думите на сестра си! И късно вечер, когато малката русалка стоеше до прозореца и гледаше нагоре, тя си представяше големият град с всичкия му шум и движение и тогава и се струваше, че звънът на черковните камбани стига чак до нея - на дъното на морето.
    Така, година след година,една подир друга русалките излизаха на повърхността на морето. Когато се връщаха те разказваха за необикновените неща, които виждаха. Най-малката русалка жадно слушаше, стоеше тихо и понякога и се искаше да плаче, но русалките не знаят що е сълзи и затова страдат повече.

Слънцето току-що залезе, когато тя подаде глава над водата.  Ала облаците все още
светеха в пурпурно и златно, а в нежнорозовия въздух мигаше вечерницата. Насреща тя съгледа голям кораб. От него се носеше музика и песни, а когато се стъмни, там светнаха стотици разноцветни фенери. Русалката доплува до прозорчето на една каюта и когато вълните я повдигаха, тя надникваше вътре, където  виждаше много нагиздени хора. Ала най-хубав от всички беше един млад княз с черни очи и мургаво лице. Тъкмо днес празнуваха рождения му ден и затова на кораба кипеше такова веселие. О, колко хубав беше младият княз! С усмивка той стискаше ръцете на всички, а музиката гърмеше сред чудната нощ.
    Но ето, че духна вятър и заклати кораба. Вълните ставаха все по-големи, по небето плъзнаха черни облаци, блеснаха светкавици. Започна страшна буря. Корабът се разлюля като черупка в развълнуваното море. Главната мачта се пречупи като тръстика и той полегна на една страна и започна бързо да се пълни с вода. Едва сега русалката разбра, че хората са в опасност. Тя самата трябваше да се пази от дъските и дърветата, които плаваха из водата. Но русалката търсеше с очи само младия княз и когато корабът се разби, тя видя как той потъва във водата.
    Отначало малката русалка дори се зарадва, че князът отива при нея на дъното. Ала тя си припомни веднага, че хората не могат да живеят във водата и че той ще стигне мъртъв пред палата на баща и. Не, той не биваше да умре! И тя заплува между дъските и дърветата, като забрави, че те могат да я смажат. Русалката ту се гмуркаше надолу, ту се издигаше отново над вълните, докато най-сетне стигна до давещия се човек, който неможеше да се държи повече над водата. Ръцете и нозете му бяха изгубили сили, хубавите му очи се бяха затворили. Той щеше да умре, ала русалката го обгърна с ръце. Тя го издигна над водата и се остави на волята на вълните да я носят с него, където си искат.

    Русалката съгледа наблизо твърда земя с високи синкави планини, по чиито върхове светеше бял сняг, сякаш отгоре почиваха ято лебеди. Край брега растяха прекрасни зелени гори, а пред тях се издигаше някаква голяма бяла постройка. Точно на това място доплува русалката с младия княз. Тя го сложи на пясъка, като повдигна главата му, за да го огреят топлите слънчеви лъчи.
    В същото време в бялата постройка забиха камбани и в градината влязоха много млади момичета. Тогава русалката заплува назад, скри се зад няколко високи камъка и покри косите си с морска пяна, за да не види някой лицето и. Оттам тя следеше какво става с момъка.
    Скоро при скалата дойде едно младо момиче. Отначало то много се уплаши, но после повика още хора и русалката видя как князът се събуди и се усмихна любезно на всички наоколо. Не се усмихна само на малката русалка, защото не знаеше, че тя му бе спасила живота. Туй я огорчи и когато заведоха момъка в голямото бяло здание, русалката се гмурна натъжена в морето и се върна в палата на баща си.
    И по-рано русалката беше тиха и замислена, но от този ден нататък тя стана още по- мълчалива. Сестрите и я питаха какво е видяла първия път, когато е излязла на морската повърхност, ала тя не им казваше нищо.

    Неведнаж след това русалката отиваше ту сутрин, ту вечер на мястото, дето остави младия княз. Тя гледаше как узряват плодовете в градината и как хората ги берат. Тя гледаше как белият сняг се топи по планинските върхове, но не виждаше княза - и винаги когато се връщаше в къщи, ставаше още по-тъжна. Русалката имаше само една утеха - да седи в своята градинка и да прегръща хубавата мраморна статуя, която приличаше на младия човек.

    Най-сетне русалката разказа всичко на една от сестрите си. Това узнаха веднага и другите и сестри, а така също и още две-три рибки и рачета, но те не обадиха никому тайната, освен на най-близките си другарки. Една от русалките познаваше княза. Тя заведе всички на онова място където се издигаше палатът му.
    Сега малката русалка знаеше къде живее князът и често привечер започна да идва тук сама. Тя се осмели да плува нагоре по тесния канал, който минаваше под великолепния балкон, който хвърляше сянка върху водата. Там русалката дълго седеше и гледаше младия княз, който мислеше, че е сам на лунната светлина.
    Често пъти нощем, когато рибари със запалени факли ловяха риба в морето, русалката слушаше техните разкази за добрината на младия княз и се радваше, че беше спасила живота му. Тя си спомни как силно бе притискала главата му и колко горещо го бе целувала тогава. А той нищо не знаеше за това и дори насън не можеше да си спомни за нея.
    С всеки изминал ден хората и ставаха по-мили, с всеки ден се усилваше желанието и да живее между тях в земния свят, който и се струваше по-хубав от подводния.

    Един ден русалката отиде при старата си баба, която познаваше добре света над водата.
    - Ако хората не се удавят, могат ли да живеят вечно? - попита малката русалка. - Не умират ли и те като нас?
    - Да, те също умират, даже животът им е по-къс от нашия. Ние можем да живеем триста години, а като умрем се превръщаме в морска пяна.
    - Аз на драго сърце бих дала всичките триста години на тукашния си живот, стига да стана за един ден човек! - рече тъжно русалката. - Мигар нищо не може да се направи, за да получа човешка душа?
    - Не - отвърна бабата. - Само ако някой човек те обикне тъй силно, че да му станеш по-мила от баща му и майка му, ако всичката му обич и всичките му мисли принадлежат само на теб и ако той ти обещае вечна вярност, само тогава част от неговата душа би могла да премине в твоето тяло и ти ще изпиташ човешко блаженство. Ала това никога не се случва. Туй, което тук в морето се смята за много хубаво - рибята опашка, - там, на земята, се струва на всички много грозно. Хората смятат за хубаво да притежават две смешни подпорки, наречени крака.
    Малката русалка погледна натъжено своята опашка. Изведнаж тя чу над водата звуци от рог и си помисли: " Ето, той се разхожда сега там горе - тоя, който ми е по-скъп от баща и от майка, тоя, за когото мисля непрестанно и в чиито ръце с радост бих отдала цялото щастие на моя живот. Решена съм на всичко, стига само да спечеля любовта му и да се сдобия с човешка душа. Ще отида при морската магьосница! Може би тя ще ми даде някакъв съвет и ще ми помогне."
    И малката морска русалка заплува към шумния водовъртеж, зад който живееше магьосницата. След време тя доплува до едно голямо блато в гората. Големи тлъсти змии и жаби се търкаляха тук и показваха отвратителните си жълтеникавобели кореми. Посред блатото имаше къща, изградена от белите кости на удавници. Тук живееше магьосницата.

    - Зная какво ти трябва - рече магьосницата, когато русалката уплашено и разказа  какво иска. - Макар желанието ти да е много глупаво, аз ще го изпълня, защото то ще ти донесе нещастие, моя хубава русалко. Ти идваш тъкмо навреме - продължи тя. - Утре след изгрев слънце аз не бих могла да ти помогна чак до края на годината. Ще ти приготвя едно питие, с което ти ще отплуваш към земята преди изгрев. Седни на брега и го изпий. Тогава опашката ти ще се превърне в това, което хората наричат крака. Разбира се ти ще изпиташ силна болка и при всяка крачка, която правиш, ще ти се струва, че стъпваш върху остри ножове. Ако си съгласна да изтърпиш това, готова съм да ти помогна.

    Князът я попита коя е и как е попаднала тук, ала русалката му отвърна само с кротък и тъжен поглед, защото не можеше да приказва. Тогава момъкът я отведе в двореца си. Както и бе казала магьосницата, русалката изпитваше при всяка стъпка силна болка. Ала тя търпеше с радост всичко. Лека като перце, вървеше под ръка с княза и той, както и всички други, се любуваше на нейния чуден, въздушен вървеж.
    Облякоха русалката в скъпи дрехи от чиста коприна и злато. Тя беше най-хубава от всички в палата, но беше няма и не можеше нито да говори, нито да пее. Ала как само танцуваше! Русалката издигаше хубавите си бели ръце, заставаше на върха на пръстите си и се понасяше из залата. При всяко нейно движение хубостта и изпъкваше по-ясно, а очите и говореха много повече на сърцето, отколкото всички песни на останалите девойки.
    Всички бяха доволни и радостни. Ала най-доволен беше князът, който нарече русалката своя малка намереница. И русалката танцуваше и танцуваше, макарче всеки път, когато нозете и докосваха земята, тя изпитваше нетърпима болка, сякаш вървеше по остри ножове.
    С течение на времето, князът силно се привърза към малката русалка. Той я водеше на
всякъде, дори и ушиха мъжки дрехи, за да може тя да ходи на езда с него. Заедно се изкачваха по високи планини и макар, че нежните нозе на русалката се обливаха в кръв, тя се смееше и с радост следваше момъка там, дето се рееха само облаци и птичи ята, които отлитат в чужди страни.
    Нощем, когато всички в палата спяха, русалката излизаше на широката мраморна стълба. Приятно и беше да потапя изранените си крака в студената морска вода, която ги разхлаждаше и облекчаваше парливата болка. Тогава русалката си спомняше за своите близки на морското дъно.
    Всеки ден князът се привързваше все повече към малката русалка. Той я обичаше, както се обича добро дете, но да я направи своя жена - това и на ум не му идваше. А тя трябваше да стане негова жена, за да получи човешка душа и да не се превърне в морска пяна още на другата сутрин след свадбата му.
    - Мигар ти ме обичаш повече от всички? - говореха сякаш очите на малката русалка, когато той я хващаше за ръцете и я целуваше по хубавото чело.

    - Да, ти си ми най-скъпа от всичко - отвръщаше князът, - защото имаш добро сърце. Ти си ми вярна повече от всички други и приличаш на едно момиче, което видях веднаж и което навярно никога няма да видя. Аз бях на един кораб, който се разби в бурята. Вълните ме изхвърлиха на брега близо до някакъв манастир. Едно младо момиче ме намери и ми спаси живота. Аз го видях само два пъти и то е едничкото, което бих могъл да залюбя. Ти приличаш на него и почти изместваш неговия образ от сърцето ми. Онова момиче е обречено на манастира и затова моята щастлива съдба ми изпрати тебе. С тебе никога няма да се разделим.
    "Ах, той не знае, че аз му спасих живота! - мислеше русалката. - Да, аз познавам оная прекрасна девойка, която той обича повече от мен." - И русалката въздъхна дълбоко, защото не можеше да плаче.


Ала ето разнесе се мълва, че князът ще се ожени за хубавата царкиня от съседното царство. С него щели да пътуват много придружници.
    - Аз трябва да замина - каза и той. - Аз трябва да видя хубавата царкиня. Такава е волята на родителите ми. Но те не ще ме накарат насила да се оженя за нея. Тя не прилича на оная чудна хубавица от манастира, на която ти тъй много приличаш. Ако някога трябва да се оженя, ще взема само теб за жена, мое мило намерениче с говорещи очи.
    За миг в сърцето на русалката припламна надеждата за човешко щастие и за човешка душа.
    - Нали ти не се страхуваш от морето, мое нямо дете? - попита я князът, когато те застанаха заедно на палубата на великолепния кораб, който ги отнасяше към съседното царство. И той и разказваше за бурите и за спокойното море, за чудните морски риби и за това, което хората бяха виждали в дълбочината на морето. А тя слушаше с усмивка разказите му, защото знаеше най-добре от всички какво става на морското дъно.

    През една светла, лунна нощ, когато всички на кораба спяха, русалката седна на борда и се загледа надолу в прозрачната вода. Стори и се, че вижда палата на баща си. Високо горе стоеше нейната стара баба със сребърна корона на главата и гледаше към носа на кораба. Ала ето, че сестрите и изплуваха на повърхността. Те гледаха тъжно и кършеха белите си ръце. Тя им кимна с глава и поиска да им разкаже колко е щастлива. Но в тоя миг до нея се приближи един моряк и сестрите и се гмурнаха веднага в дълбочината.

    На следната сутрин корабът влезе в пристанището на великолепната столица на съседното царство. Малката морска русалка гореше от нетърпение да види дали наистина царкинята е тъй хубава. Когато я видя, трябваше да признае, че по-прекрасно създание от нея никога не бе виждала. Кожата на младото момиче бе нежна и прозрачна, а изпод дългите му тъмни клепки светеха тъмносини кротки очи.

Ала тя не чуваше празничната музика, не виждаше тържествения обред. Тя мислеше само за смъртта, която я очакваше, и за всичко, що бе изгубила на тоя свят. Същата вечер младоженците се запътиха към кораба, в средата на който се издигаше скъпа палатка от злато и пурпур, с великолепни възглавници. Тук  те трябваше да прекарат тихата прохладна нощ. Когато мръкна, запалиха разноцветни фенери. Моряците заиграха весело на палубата. Русалката си спомни оная вечер, когато изплува за пръв път на повърхността на морето и видя същото великолепие. И тя се завъртя и затанцува с другите. Тя се носеше по палубата като подгонена лястовичка, а наоколо се чуваха възторжени похвали. Никога досега русалката не бе танцувала тъй хубаво. Наистина нежните и нозе се прорязваха сякаш от остри ножове, ала тя не усещаше никаква болка, защото болката в сърцето и беше много по-остра. Тя знаеше, че вижда за последен път княза, заради когото бе напуснала семейство и дом, бе жертвувала чудния си глас и бе търпяла всеки ден безкрайни мъки, за което той нищо не знаеше. Сега я чакаше вечна нощ, без мисли и без сънища, защото тя нямаше душа и никога не можеше да има.
    Русалката се смееше и танцуваше с горчива мъка в сърцето. Момъкът целуваше хубавата си жена, която милваше черните му коси, и двамата влязоха хванати за ръка в прекрасната палатка.
    На кораба настана тишина. Само кормчията остана при кормилото. Малката морска русалка се  облегна с ръце върху борда и се загледа на изток, откъдето трябваше да изгрее слънцето. Тя знаеше, че първият слънчев лъч ще я убие. Ала изведнаж от дълбините изкочиха нейните сестри. Те бяха също тъй бледи като нея. Дългите им прекрасни коси не се развяваха вече от вятъра - те бяха отрязани.
    - Ние ги дадохме на магьосницата, за да те спасим и да не те оставим да умреш тая нощ. А тя ни даде ето тоя нож. Виж колко е остър! Преди да изгрее слънцето, ти трябва да го забиеш в сърцето на княза и когато неговата топла кръв опръска твоите крака, те отново ще станат рибя опашка и ти ще се превърнеш пак в русалка, ще слезнеш при нас на дъното и ще изживееш своите триста години. Бързай! Един от двама ви трябва да умре преди изгрев слънце. Побързай! Виждаш ли червената черта там на небето? След няколко минути слънцето ще се покаже и ти ще умреш.
    Сестрите въздъхнаха дълбоко, дълбоко и се скриха под водата. Малката русалка дръпна пурпурната завеса пред входа на палатката и видя хубавата невяста, която бе склонила глава върху гърдите на княза. Тя се наведе над момъка, целуна го по челото, погледна небето, където утринната заря се разгаряше все по-силно и по-силно, погледна острия бляскав нож и отново впи поглед в княза. И ръката, която държеше ножа, потрепара... С бързо движение русалката го захвърли надалече в озарените от червена светлина вълни. Още веднаж русалката погледна с угаснали очи княза, сетне се хвърли от кораба в морето и мигом почуствува как тялото и се разтапя на пяна.

    Слънцето изгря над морето. Топлите му лъчи огряха студената морска пяна и малката русалка не усещаше смъртта. Тя видя ясното слънчице и над главата и се понесоха стотици чудни, прозрачни същества. Гласовете им бяха тъй сладки и тъй нежни, но ничие човешко ухо не можеше да ги чуе - също тъй както ничие човешко око не можеше да види вълшебните създания. Те летяха без криле из въздуха - само с лекотата си. Сега русалката забеляза, че и тя има също такова тяло като тях и че все повече и повече се отделя от морската пяна.
    - Къде съм попаднала? - попита тя. Гласът и прозвуча тъй неуловимо и нежно, както гласовете на чудните същества.
    - При дъщерите на въздуха - отвърнаха съществата. - Русалките нямат човешка душа и могат да я спечелят само с човешка любов. Техният вечен живот е във властта на друг. Дъщерите на въздуха също нямат човешка душа. Ние летим и пръскаме из въздуха уханието на цветята и даваме на хората утеха и изцеление. Ако триста години вършим добри дела, тогава ще бъдем надарени с безсмъртна душа. Ти, малка, клета русалко, се стремеше към същото. Ти страда и търпя, възнесе се в царството на въздушните духове и с добрите си дела ще придобиеш безсмъртна душа.
    В това време на кораба настана оживление. Русалката видя как князът и хубавата му жена я търсят навсякъде. Те гледаха тъжно пяната, сякаш знаеха, че русалката се е хвърлила в морето.
    И тогава русалката невидимо целуна челото на хубавицата, усмихна се на княза и заедно с останалите дъщери на въздуха се издигна към розовите облаци, които плаваха по небето.